- Изи тръгваме - каза майката на Изи, която чакаше дъщеря си долу пред колата.
- Добре, мамо слизам за да ви изпратя – провикна се Изи от прозореца. Тя живееше в къща на два етажа. Семейството ѝ я имаше от поколения насам. Тя беше бяла с червен покрив и комин, от който излизаше дим сякаш вътре са пуснали осем печки, а всъщност беше само една.
- Ела да те гушна, мила – каза майката на Изи, когато Изи вече беше навън и с нетърпение очакваше прегръдки и целувки от страна на родителите си.
- Ще ни няма само месец не искам да обръщаш къщата с надолу главата – каза бащата ѝ.
- Стига де тате – каза Изи с усмивка и отиде да го прегърне. Но когато напипа задния му джоб усети, че в него има най – новия модел пистолет, който може да убие човек криещ се на четири тухлени стени разстояние. Реши, че баща ѝ ще го продаде за малко повече евро от колкото имаха, защото в тяхното семейство трудно можеше да се намери човек събрал повече от две хиляди евро без да е продал на поне един чужденец нещо скъпо.
- Обичам те, скъпа – провикна се майка ѝ от колата.
- Баща ти също – добави тя и Изи забеляза, че баща ѝ хич не и се усмихва, нито и маха за сбогом, а само си кара напред сякаш не оставяше нищо ценно зад себе си. Изи гледаше към колата докато тя не зави зад един ъгъл, а единствената следа от нея беше димът, който означаваше, че баща ѝ е дал много газ. Изи беше съвсем сама. Какво първо да направеше? дали първо да не поразтреби къщата или пък да направи някаква изненада за майка си и баща си, когато се върнат? Корема ѝ закъркори.
- Точно така стомахчо… – каза тя.
- … първо нека похапнем! – довърши Изи и влезе в къщата за да си направи от любимия сандвич с луканка. Но не осъзна когато от очите ѝ започнаха да текат сълзи. Родителите ѝ, ѝ липсваха, но тя знаеше, че те ще се върнат. Поплака си малко, а после отиде да яде.