На сутринта Ина стана по-рано от Изи и започна да събира остатъци от вечерята. След като Изи се събуди по най-бързия начин се преоблякоха, прибраха палатката и тръгнаха. Изведнъж от храстите се чу глас:
- Помощ, помощ – крещеше гласът сякаш се дави. Отидоха и видяха малко момче да вика от средата на дълбока река. То наистина се давеше!
- Пооомооощщщ!!!! – крещеше момчето. Изи хвана най-близкия клон, който съзря и го хвърли в реката. Момчето се хвана за него и Изи и Ина заедно го издърпаха. Сега вече успяха да го видят целия. Той беше с жълто – кафява кожа, искрящо зелени очи и гъста кестенява коса. Дрехите му бяха изподращени сякаш вълк си е точил ноктите на тях, но като махнем тези драскотини дрехите хич не бяха зле.
- Добре ли си? – попитаха Изи и Ина в един глас.
- Да, много благодаря! Длъжник съм ви! – каза момчето. Имаше направо меден глас.
- Как се казваш? – попита го Ина.
- Казвам се Георги, но можете да ми викате Гого – каза Гого. Изи и Ина му разказали всичко. За писмата, за тяхното писмо, за това как са тръгнали по тази пътека и всичко друго с точни детайли. Гого слушал внимателно и се опитвал да не изпуска и дума.
- И така стигнахме до тук. – завърши историята Изи.
- Добре искате ли да ви помогна? Да тръгна с вас. – попита Гого след кратко мълчание. Изи и Ина се спогледаха сякаш се надпреварват коя да проговори първа, но Изи спечели тази надпревара, като каза:
- Да разбира се! Още един чифт очи в отбора ми се струва добре! – и тръгнаха. По път децата разказваха за себе си един на друг или по точно Изи и Ина разказваха на Гого за себе се. Но нито Ина, нито Изи се осмели да попита Гого как се е озовал в реката. Те очакваха той сам да им каже, но Гого се държеше сякаш тази случка не се бе случвала. Скоро стана време за обяд.
- Ето, може да седнем да ядем тук – каза Гого сочейки към една пейка на половина счупена и много изкривена.
- Добре – отговори Изи и извади от чантата си кутия с пържоли. Ина запали и огън, изпече пържолите и децата започнаха да ядат. След това станаха и отново продължиха да вървят.
- Значи, Ина е предположила правилно! Пътят е безкраен! – каза по едно време Гого.
- Ooo и ти чак сега забелязваш! – отвърна му Ина.
- Хора, хора чуйте! – прекъсна конфликта им Изи. Ина и Гого спряха и се ослушаха. Зад храстите се чуваше дъвчене.
- Ще проверя! – каза Изи и започна да си прави път през храстите. След известно време тя им прошепна:
- Хора, трябва да видите това – каза тя. Ина и Гого се приближиха до храстите и тихичко започнаха да си правят път за да стигнат до Изи.
- Ехаааааа! – изуми се Ина, а Гого само кимна, защото все пак момчетата не се впечатляват от такива неща много – много. Имаше зайче. Но не каквото и да е зайче. Беше бяло и изглеждаше така пухкаво, че който и да го видеше би му се приискало да го гушне. Имаше пухкава опашка, светлозелени очи, в които може да се изгубиш и сега сладко – сладко си похапваше морков. Децата просто не можеха да откъснат очи от зайчето. То беше по-сладко от най-сладкото нещо на света. Ооо колко беше сладичко. С тази пухкава и мека опашка направо да запееш…
- Имам усещане сякаш то е свързано с мен – каза Изи.