Децата вървели цяла седмица на запад. Една вечер те седнали до един пън на който щели да пренощуват. Ина и Гого се бяха скарали миналия ден и сега не си говореха.
- Добре, време е да се сдобрите – каза им намръщено Изи накрая. Ина се ядоса, защото хич не ѝ се прощаваше на Гого. Изи пък се ядоса още повече и тримата започнаха да се карат. Караха се пет минути или половин час? Изи не можеше да прецени, но знаеше, че е дълго време.
- Добре! Тъй като не се разбираме предлагам да се разделим – каза Гого. Изи изобщо не беше съгласна. Ина без да каже и дума взе си чантата и си тръгна. Толкова внезапно, че Изи едва осъзна кога тя вече я нямаше. Гого направи съвсем същото, само че тръгна в друга посока. Изи остана съвсем сама. Избърса сълзите си и тръгна в раз- лична посока от тази на Ина и Гого. Ако трябва да сме честни Изи заедно с Мъфи тръгна на запад, Ина по пътя по който бяха дошли, а Гого към мястото на което бяха пренощували миналата нощ (това място беше на север).
- ,,Какво да правя сега‘‘ – мислеше си Изи докато не спираше да върви напред. Беше цялата измръзнала въпреки, че беше с един потник, къс ръкав, дълъг ръкав и яке. Беше измръзнала не от студ. Беше измръзнала от искане да е с Ина и Гого. Беше ѝ студено на сърцето. Докато когато Ина и Гого бяха до нея всичко беше наред и на сърцето ѝ, му беше топло.
- Не знам – отговори на въпроса ѝ едно малко гласче в ума ѝ. Но единственото нещо, което знаеше беше, че трябва да продължи да върви на запад. Там имаше нещо, което я викаше като вятърът който я полъхваше на запад. И тя го усещаше.