Седмица след разделянето на децата те нито знаеха какво правят другите двама, нито къде са. Изи беше стигнала до една полянка. Седна и за миг затвори очи за да усети лекия порив на вятъра. После извади от чантата си един сандвич. Наяде се хубаво и после пак продължи на запад. В три часа на обяд Изи стигна до една къща. Къщата беше висока три етажа. Беше бежово розова на цвят, а сините ѝ прозорци блестяха като малки звезди върху бежово розовите стени. Изи остави Мъфи на безопасно място зад един храст и се осмели да почука на вратата. Не последва отговор. Изи почука още веднъж. Но отговор нямаше. Изи погледна към прозорците. Те светеха така сякаш след няколко часа вътре ще има купон. Но все пак се усещаше, че вътре живее някой. Тя се настани близо до къщата в храста, в който беше оставила Мъфи и зачака нощта. На другия ден Изи пак почука на вратата, а Мъфи за пореден път беше в храста очаквайки пристигането ѝ. Този път имаше отговор. Отвори ѝ нисък на ръст мъж, на главата си имаше шапка, от която не стърчеше коса затова Изи предположи, че е плешив. Беше облечен в бяла риза, черни панталони пристегнати от кафяв и красив колан. Имаше свежо усмихнато лице и на Изи и беше познат, но не можеше да подреди мислите си за да си спомни от къде. Толкова много неща се бяха случили напоследък. Имаше ли място за още изживявани спомени в главата на Изи. Не се знаеше. Но някъде в главата ѝ някой ѝ нашепваше, че този човек е мил и е безопасно да влезе в къщата при негова покана. Мъжът се прокашля и после любезно каза:
-Здравейте казвам се господин Джейн ,,Гризачът‘‘. А Вие млада госпожице?